Из: "В меката есен" от Валери Петров

http://bglog.net/Poetry/10140

... ТАКА ВЕДНЪЖ във снежната алея видях следи : " той" беше минал с "нея". Аз тръгнах по следите и узнах какво се бе развило между тях: как тук над нея той бе тръснал клона, как там си бе изула тя шушона, за да изтърси влезлия й сняг, и как я бе придържал той, и как, използувайки таз полуизмама, стояли бяха дълго време двама, трептящи от любов, един до друг, в гората без движение и звук освен почукването на кълвача. И продължавайки след тях да крача представях си аз нежната игра на двамата във снежната гора и видях как на дългата й клепка звездата на една снежинка трепка и как разтапя топлия й дъх скрежеца върху мекичкия мъх на шала му. А той не е кротувал, а той, разбира се, я е целувал, мошеника с мошеник, виж го ти ! Вървях и се ядосвах аз почти и още с тази ревност във гърдите в миг гледам : отделиха се следите и без да спрат, на първия завой тя тръгна вляво, а във дясно - той. Какво бе станало? Нима раздяла? Озадачен, сред тишината бяла с ръце в джобовете си аз стоях. И изведнъж засмях се с тъжен смях: наистина те бяха тук вървели на таз алея в белите тунели, но не в прегръдка, както мислех аз, а поотделно, с разлика от час, и не любовна двойка бяха, значи, а двойка най-случайни минувачи, един за друг незнаещи дори. Как тъжни са тез борови гори! И аз стоях, обзет от болка тиха по всички тез неща, които биха могли да бъдат, но - уви! - не са, подобно на тази среща във леса...

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ